Тази година не попаднах на разгорещени спорове "за" и "против" мартениците. Но то е не защото ги няма, а защото Господ ме е опазил от губене на време. И слава Богу!
Така и не разбрах през годините какво точно им пречат на православните талибани мартениците.
Преди време една монахиня ме убеждаваше, че който носи мартеница го чакат небивали мъки във вечността.
Темата за червеното конче на ръката хич няма да я захващам. Тия дни една жена ме попита грешно ли е да носи такъв "амулет" и аз отговорих с въпрос дали чака нещо добро от това. Тя без замисляне призна, че го носи за украса и така се разбрахме да разчита на Господ, а не на червения конец, защото сам Господ и Единствен знае кое е най-доброто за нас.
Честно казано, не познавам нито един човек, който да си връзва от суеверие посукани бял и червен конец, за да е здрав, примерно, или щастлив, каквото и да се разбира под щастие и късмет. Може някога да е било, но сега не е така. Сега познавам много хора, които с любов подаряват на близки и познати, а и на непознати този изконно български символ на пролетта, разпространен и в по-широкия периметър на България ( нали не е нужно да уточняваме, че днешната ни държава граничи с български земи.)
Познавам и един владика, който радушно приема всяка подарена му мартеничка и се закичва с нея. А никак не ми изглежда да е суеверен.
Е, сигурна съм, че мартениците никак не пречат на вярата и упованието в Господ.
Поне на мене...
А най-голямото достояние от Господа е да имаме свободна воля.
Здрави да сме!
Любовта ... "всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява." (1Кор. 13:7)
Няма коментари:
Публикуване на коментар