В края на Рождественският пост миналата година в социалните мрежи се разрази поредна разгорещена дискусия, свързана с "правилата" за причестяване. Жена беше задала невинен въпрос, породен от разговор с нейна позната. Това породи завидна активност у много хора, които обстойно изложиха компетентностите си по темата. Признавам, че нито следих много старателно продължилите няколко дни спорове, а още по-малко се включих в тях. Забелязах, че неколцина свещеници бяха посъветвали дамата по въпроси, свързани с причастяването си да се обърне към своя изповедник и да постъпи така, както той посъветва. . Широко разпространено е схващането, че преди причастие трябва да си постил поне три дни, да си минал на изповед, да си получил благословение с разрешителна молитва и тогава да застанеш пред "чашата". Това никъде ненаписано правило може и да е имало своята логика в условия, в които човек не посещава редовно храма за обща молитва и не участва в светата Литургия. Това правило обаче в никакъв случай не е нито задължително, нито правилно. И тъкмо, когато споменатата дискусия беше в разгара си, близък свещеник, роден в Сърбия, публикува на стената си във фейсбук статия от Митрополит Загребачко-љубљански г. Порфирије (Перић). Прочетох статията и написаното в нея ми допадна напълно, затова реших да я преведа, за да може и други хора у нас да я прочетат. Прецизирането на превода малко се позабави заради натовареност с други ангажименти. Но когато в Сръбската православна Църква беше избран нов Патриарх след смъртта на блаженопочившия Патриарх Ириней, се сетих за превода, защото тъкмо авторът на статията се оказа новият сръбски Патриарх.
Освен с тази статия, която може да се прочете по-долу, Патриарх Порфирий ме впечатли с умението си да държи ръката си на пулса на живия живот. Неговото мнение за вземането на причастие може да е добър съвет на пастир за всеки вярващ, както на утвърдил се във вярата, така и такъв, който скоро е познал Бога. Но още в първите дни начело на СПЦ той показа, че главата на Църквата е близо до хората в техните ежедневни вълнения. Една от първите му публични изяви, за която беше съобщено на сайта на СПЦ беше честитката, която е изпратил на Новак Джокович за неговата победа в Откритото първенство по тенис на Австралия (Australian Open). В същия ден сайтът съобщи и за изпатените от Патриарх Порфирий съболезнованиа до семейството на починалия популярен артист Джордже Балашевич - сръбски и югославски певец, автор на песни, актьор.
А ето я и статията:
Постът и изповедта не са условие за причастие
Автор: Негово Светейшество Архиепископ печки, Митрополит белградско-карловачки и Патријарх сръбски г-н Порфирий
Източник: prijateljboziji.com
Причастяваме се, когато се отслужва литургия, а и литургията само заради това се служи. Постим, когато Църквата ни е препоръчала да постим - през четирите големи поста, всяка седмица в сряда и петък и още няколко отделни дни в годината. Изповядваме се, когато имаме духовна нужда и е ясно, че това не са взаимно обусловени наши действия.
Днес, когато християните размишляват за литургията, те често смятат, че литургията, т.е. Евхаристията, е една от седемте свети Тайнства. Ако обаче искаме да говорим за светата Литургия според преданието, то под литургия в никакъв случай не можем да разбираме едно от светите Тайнства. Защо? Защото, ако някой ни попита кое е идентичността на Църквата, каква е личната карта на Църквата, не би трябвало да му обясняваме много, но би било достатъчно просто да го заведем на св. Литургия.
Именно светата Литургия е самото Тайнство на Църквата, тя е проявлението и изявата на Църквата и онова, което образува самата Църквата, защото всички присъстват на Литургията, цялата Църква (народът, който образува Църквата – бел. прев.). Тук е Самият Христос, Той е в Светите Дарове, в Тялото и Кръвта на светото причастие; тук са всички вярващи, тук са светиите Божии, които са и изписани по стените на храма, а на купола на храма е Иисус Пантократор (Вседържител). Така че светата Литургия е мястото, това е пространството, където се осъществява общуването между вярващите и Господ, както и общуването помежду им.
Идвайки в Църквата, вярващият идва от света, идва на св. Литургия и носи със себе си целия си свят. Той носи със себе си целия свой жизнен опит, всичко, което е той самият и на св. Литургия го предлага като дар, като принос на Бога. Бог приема това и чрез Своята благодат освещава това, което човек му е донесъл. Символите на донесеното, на приноса, са хлябът и виното. По Своята благодат Господ превръща този хляб и вино в кръвта и тялото Христови.
Приемайки Тялото и Кръвта Христови, всеки вярващ поотделно, както казва и самата дума, се причастява, става частица, става част от това съборно дело на Христос, става част от Христовата Църква. Следователно, като център на човешкия живот, като самия смисъл на човешкия живот тук в това описание, това не е пространството, където идваме да се молим индивидуално за нашите собствени духовни нужди, които може да имаме и които се удовлетворяват на самата света литургия. И това не е крайната и първичната, най-важната цел на светата Литургия. Всъщност в светата Литургия идваме да потвърдим и покажем чрез общението, че принадлежим на Христос, че сме части от това Тяло и че като се причастяваме от това Тяло и Кръв Христови, получаваме всичко, което Той носи в себе си, т.е. , пълнотата на Божеството, което той носи в себе си.
С други думи, ако искаме адекватно да се подготвим за светото Причастие, в нашия ежедневен живот, в нашето подвизаване ние трябва да държим будно в себе си усещането и осъзнаването, че никога не сме достойни за Божията любов. Но да, тъкмо защото това е Бог, а Бог е любов, Той ни приема, такива, каквито сме - недостойни и ни отвежда чрез Своята любов в Своите обятия и в Своите недра.
Разбира се, веднага възниква въпросът, защо да постим и защо е тогава светото тайнство на изповедта в Църквата. Нима постът и изповедта не са условие, за да приемем свето причастие, нима постът и изповедта не са един вид духовна подготовка за светото Тайнство Причастие?
Със сигурност постът и изповедта са неразделна част от духовния живот на човека. Разбира се, постът и изповедта са необходими за духовния живот на човека, но когато говорим за тази троица - светото Тайнство Причастие, пост и изповед, ние трябва да знаем, че в съответствие със светоотеческия дух, в съответствие с богословието на светите отци, които са единствените носители и тълкуватели на православното предание, никъде при тях не е забелязана причинно-следствена връзка между тези три измерения на човешкия живот.
Постът и изповедта никога не обуславят причастяването, нито светото Причастие зависи от поста и изповедта.
Според православната традиция отвека винаги се е постило, когато Църквата предписва пост, т.е. когато Църквата препоръчва на вярващите да се подвизават и да израстат духовно през периода на поста чрез самото тайнство на поста. Чрез отказване от своите страсти, от своя грях, но в същото време чрез придобиване на добродетели и любов като крайна цел на поста.
От друга страна, изповедта винаги е съществувала като светото тайнство на покаянието в Църквата, но това е нещо, което не може да бъде програмирано, т.е. не можем външно, изкуствено и механично да предизвикаме у някого чувство на покаяние като усещане на радостна тъга заради случилото ни се падение, но в същото време и заради усещането за присъствието на Божията любов точно когато ни постига падението, ако поискаме тази любов и ако се обърнем към нея. Следователно, не можем насилствено и външно да произведем у някого това чувство на копнеж по Бог. И необходимостта някой да се покае и да засвидетелства публично пред Бога и пред свещеника своето състояние на покаяние и своята радостна скръб също не може да бъде произведена изкуствено. Човек или я има, или я няма тази нужда. А когато я има, за да може този, който усети тази потребност, Църквата, проявена чрез своите свещеници да е с него и да му даде възможност да осъзнае тази своя собствена нужда.
Казано накратко, тъй като светата Литургия е центърът на нашия духовен живот именно защото и само защото по време на литургията ние се причастяваме с Тялото и Кръвта Христови, ние трябва да се причастяваме винаги, когато се отслужва литургия, защото тя се служи само поради тази причина. Ако се говори строго догматично, може дори да се каже, че ако не сме се причастили, под въпрос е смисълът на нашето присъствие на литургията. Така че ние се причастяваме винаги когато се служи литургия, защото литургията се служи само заради това. А постим, когато Църквата ни е препоръчала да постим. Това означава четири големи поста, сряда и петък и още няколко отделни дни в годината. Изповядваме се тогава, когато имаме духовна нужда и е ясно, че тези три наши действия не се обуславят взаимно.
Ако аз като свещеник наложа на някого по-строг, по-дълъг и силен пост, то този пост и моята препоръка може да доведат до това, вярващият да стане напълно слаб духовно и той наистина повече да не би искал да ходи на църква. Или, ако трябва да кажа на някого да се причастява веднъж на десет години или веднъж годишно, това всъщност ще намали копнежът му за Христос, и тогава аз бих постъпил погрешно.
Това са много деликатни неща, защото духовният живот се отнася до връзката ни с Бог и всичко, което правим като свещеници, особено когато става въпрос за светото Причастие и във връзка с това за поста и изповедта, трябва да направим всичко,на което сме способни, за да изграждаме тялото Христово, а това означава да формираме вярващи като живи икони на Бог.
Причастието като център на нашия живот трябва да бъде и наша постоянна грижа и без постоянно подновяване на литургичното съзнание, без чувството, основано на нашето единение с Христос чрез Светите Тайнства, чрез Причастието с Тялото и Кръвта Христови, без това чувство не може да има истинско литургично обновление и по същество не може да има духовен живот. Духовният живот не е абстракция, не е вид индивидуална самозатворена медитация, посветена на някои духовни ценности или медитация, посветена на Бог, но това е реален живот, който се основава и извира от светото Причастие, но също така се връща отново и отново със светото Причастие.
Причастяваме се, когато се отслужва литургия, а и литургията само заради това се служи. Постим, когато Църквата ни е препоръчала да постим - през четирите големи поста, всяка седмица в сряда и петък и още няколко отделни дни в годината. Изповядваме се, когато имаме духовна нужда и е ясно, че това не са взаимно обусловени наши действия.
Днес, когато християните размишляват за литургията, те често смятат, че литургията, т.е. Евхаристията, е една от седемте свети Тайнства. Ако обаче искаме да говорим за светата Литургия според преданието, то под литургия в никакъв случай не можем да разбираме едно от светите Тайнства. Защо? Защото, ако някой ни попита кое е идентичността на Църквата, каква е личната карта на Църквата, не би трябвало да му обясняваме много, но би било достатъчно просто да го заведем на св. Литургия.
Именно светата Литургия е самото Тайнство на Църквата, тя е проявлението и изявата на Църквата и онова, което образува самата Църквата, защото всички присъстват на Литургията, цялата Църква (народът, който образува Църквата – бел. прев.). Тук е Самият Христос, Той е в Светите Дарове, в Тялото и Кръвта на светото причастие; тук са всички вярващи, тук са светиите Божии, които са и изписани по стените на храма, а на купола на храма е Иисус Пантократор (Вседържител). Така че светата Литургия е мястото, това е пространството, където се осъществява общуването между вярващите и Господ, както и общуването помежду им.
Идвайки в Църквата, вярващият идва от света, идва на св. Литургия и носи със себе си целия си свят. Той носи със себе си целия свой жизнен опит, всичко, което е той самият и на св. Литургия го предлага като дар, като принос на Бога. Бог приема това и чрез Своята благодат освещава това, което човек му е донесъл. Символите на донесеното, на приноса, са хлябът и виното. По Своята благодат Господ превръща този хляб и вино в кръвта и тялото Христови.
Приемайки Тялото и Кръвта Христови, всеки вярващ поотделно, както казва и самата дума, се причастява, става частица, става част от това съборно дело на Христос, става част от Христовата Църква. Следователно, като център на човешкия живот, като самия смисъл на човешкия живот тук в това описание, това не е пространството, където идваме да се молим индивидуално за нашите собствени духовни нужди, които може да имаме и които се удовлетворяват на самата света литургия. И това не е крайната и първичната, най-важната цел на светата Литургия. Всъщност в светата Литургия идваме да потвърдим и покажем чрез общението, че принадлежим на Христос, че сме части от това Тяло и че като се причастяваме от това Тяло и Кръв Христови, получаваме всичко, което Той носи в себе си, т.е. , пълнотата на Божеството, което той носи в себе си.
С други думи, ако искаме адекватно да се подготвим за светото Причастие, в нашия ежедневен живот, в нашето подвизаване ние трябва да държим будно в себе си усещането и осъзнаването, че никога не сме достойни за Божията любов. Но да, тъкмо защото това е Бог, а Бог е любов, Той ни приема, такива, каквито сме - недостойни и ни отвежда чрез Своята любов в Своите обятия и в Своите недра.
Разбира се, веднага възниква въпросът, защо да постим и защо е тогава светото тайнство на изповедта в Църквата. Нима постът и изповедта не са условие, за да приемем свето причастие, нима постът и изповедта не са един вид духовна подготовка за светото Тайнство Причастие?
Със сигурност постът и изповедта са неразделна част от духовния живот на човека. Разбира се, постът и изповедта са необходими за духовния живот на човека, но когато говорим за тази троица - светото Тайнство Причастие, пост и изповед, ние трябва да знаем, че в съответствие със светоотеческия дух, в съответствие с богословието на светите отци, които са единствените носители и тълкуватели на православното предание, никъде при тях не е забелязана причинно-следствена връзка между тези три измерения на човешкия живот.
Постът и изповедта никога не обуславят причастяването, нито светото Причастие зависи от поста и изповедта.
Според православната традиция отвека винаги се е постило, когато Църквата предписва пост, т.е. когато Църквата препоръчва на вярващите да се подвизават и да израстат духовно през периода на поста чрез самото тайнство на поста. Чрез отказване от своите страсти, от своя грях, но в същото време чрез придобиване на добродетели и любов като крайна цел на поста.
От друга страна, изповедта винаги е съществувала като светото тайнство на покаянието в Църквата, но това е нещо, което не може да бъде програмирано, т.е. не можем външно, изкуствено и механично да предизвикаме у някого чувство на покаяние като усещане на радостна тъга заради случилото ни се падение, но в същото време и заради усещането за присъствието на Божията любов точно когато ни постига падението, ако поискаме тази любов и ако се обърнем към нея. Следователно, не можем насилствено и външно да произведем у някого това чувство на копнеж по Бог. И необходимостта някой да се покае и да засвидетелства публично пред Бога и пред свещеника своето състояние на покаяние и своята радостна скръб също не може да бъде произведена изкуствено. Човек или я има, или я няма тази нужда. А когато я има, за да може този, който усети тази потребност, Църквата, проявена чрез своите свещеници да е с него и да му даде възможност да осъзнае тази своя собствена нужда.
Казано накратко, тъй като светата Литургия е центърът на нашия духовен живот именно защото и само защото по време на литургията ние се причастяваме с Тялото и Кръвта Христови, ние трябва да се причастяваме винаги, когато се отслужва литургия, защото тя се служи само поради тази причина. Ако се говори строго догматично, може дори да се каже, че ако не сме се причастили, под въпрос е смисълът на нашето присъствие на литургията. Така че ние се причастяваме винаги когато се служи литургия, защото литургията се служи само заради това. А постим, когато Църквата ни е препоръчала да постим. Това означава четири големи поста, сряда и петък и още няколко отделни дни в годината. Изповядваме се тогава, когато имаме духовна нужда и е ясно, че тези три наши действия не се обуславят взаимно.
Ако аз като свещеник наложа на някого по-строг, по-дълъг и силен пост, то този пост и моята препоръка може да доведат до това, вярващият да стане напълно слаб духовно и той наистина повече да не би искал да ходи на църква. Или, ако трябва да кажа на някого да се причастява веднъж на десет години или веднъж годишно, това всъщност ще намали копнежът му за Христос, и тогава аз бих постъпил погрешно.
Това са много деликатни неща, защото духовният живот се отнася до връзката ни с Бог и всичко, което правим като свещеници, особено когато става въпрос за светото Причастие и във връзка с това за поста и изповедта, трябва да направим всичко,на което сме способни, за да изграждаме тялото Христово, а това означава да формираме вярващи като живи икони на Бог.
Причастието като център на нашия живот трябва да бъде и наша постоянна грижа и без постоянно подновяване на литургичното съзнание, без чувството, основано на нашето единение с Христос чрез Светите Тайнства, чрез Причастието с Тялото и Кръвта Христови, без това чувство не може да има истинско литургично обновление и по същество не може да има духовен живот. Духовният живот не е абстракция, не е вид индивидуална самозатворена медитация, посветена на някои духовни ценности или медитация, посветена на Бог, но това е реален живот, който се основава и извира от светото Причастие, но също така се връща отново и отново със светото Причастие.
Няма коментари:
Публикуване на коментар