За българите дъбът е свещено дърво - под клоните му се венчавали. За Бъдни вечер украсявали дъбови клонки вместо елха
Един от многото манастири в Трънския край е сгушен между вековни дъбови дървета. За българите дъбът отколе е свещено дърво. В днешно време при тия манастирски дъбици хората идват да ги прегръщат и казват, че така се зареждали от силата им. В миналото за Бъдни вечер украсявали дъбови клонки вместо елха.
Манастирът „Св. Петка“ е в северния край на село Пенкьовци, ширнало се на няколко километра покрай шосето за Трън и в многобройни махали по околните баири. Кога точно е бил основана светата обител сега не може да се каже. Твърде възможно е това да е бил един от многото селски манастири из Трънско, възникнали по инициатива на селяните от Знеполе. Някога, когато семействата имали многобройна челяд, обричали на Бога някое от децата и така разчитали на Божията милост за другите деца и цялата фамилия. Момчето постъпвало в близкия манастир като послушник и харизан, а после го и замонашвали. От ония времена още преди османското нашествие по българските земи трябва да са и вековните дъбици край манастира. Според хора, разбиращи от дървета, дъбовете са поне на по 800 години. В последните години боледуват от особен лишей, който покрива клоните, но пак са привлекателни и красиви.
За манастира се знае, че към XIV-XV в. е бил разорен. По-късно е възстановена само църквата. И хората повече знаят за нея, отколкото за някогашния манастир. Според разказвано от местните хора предание, за да бъде запазен от похитители, храмът е затрупан под дебел слой пръст. Едва след много години местен пастир намерил своя изгубен козел в храсталаците на могилата над храма да ближе показващия се на повърхността окислен кръст от църковния купол. Селяните разровили могилата и открили църквата.
Видимо храмът е правен на два етапа. Източната част вероятно е от късното средновековие (XVI – XVII в.). а западната е достроена през Възраждането (1859 г.). с характерната за района полукръгла форма. По това време е направен и открит притвор с характерните за Трънския край декоративни висящи аркади.
Цялата църква е била богато благоукрасена със стенописи. Преданието свързва тяхното изписване с македонския зограф Зинофия, извършил работа си в 1867 г. Иконостасът също е възрожденски. Голяма част от стенописите са увредени и се нуждаят от реставрация.
В непосредствена близост до църквата има малка сграда с няколко стаи, която е служела за училище, а в по-стари времена в нея били обучавани младежи за духовници. Сега тя е възстановена като жилищна сграда на манастира с магерница и трапезария. Благоустроен е дворът.
Населник на манастира е монахът Софроний от братството на Църногорския манастир „Св. св. Козма и Дамян“, който полага много грижи за обителта. При замонашването е получил името на преподобния св. Софроний Софийски, за когото се знае, че е бил свещеник в Пенкьовци.
Архивите разказват, че край манастира е ставало голям събор на Благи петък. Предполага се, че така е наричан петъка от Светлата седмица след Великден.
Някога наоколо било гъста вековна дъбрава и под сенките на дъбовите дървета се ширвали фамилни трапези за празника събирал се народ от цялото Краище и Знеполе.
И това не е случайно. Като свещено дърво дъбът е почитан от много народи. Венците от дъбови клонки са символ на сила и власт и били отличителен белег на много владетели. Според българската народна традиция дъбът е единственото дърво, което може да замести храма.
Някога в селата, където по една или друга причина нямало църква хората се черкували и даже венчавали под стари дъбови дървета.
По време на суша под тях се молели за дъжд. Бъдникът, който гори цяла нощ на Бъдни вечер, винаги е дъбово дърво - по него гадаели каква ще е новата година, а пепелта използвали за предпазване от злото.
На Игнажден полазникът влизал в къщата с дъбова пръчка, клончета или просто с шепа шумки. Запазени са спомени, че вместо днешната традиция да се украсява зелено иглолистно дърво, за Бъдни вечер и за Рождество Христово се украсявали дъбови клони. Тази традиция и до днес е запазена сред населението от т. нар Западни покрайнини на днешна Сърбия.
Обичаят да се гизди коледно дърво е още от предхристиянско време. Християните го запазили като символ на Иисус Христос, който изкупва човешките грехове. Украсата на клоните му се свързва с плодовете на Райското дърво и е знак е на укрепването и възраждането на човешкия потенциал. В българските народни песни, посветени на Коледа, се пее за ”дръвцето на млада Бога”.
Според различните вярвания дъбът е дървото, което прави връзка между трите свята - в подземния то влиза с корените си, в земния е чрез стъблото си, а в небесния свят отива с короната си.
Заради твърдата си дървесина се приема като символ на безсмъртието и вечността. Но дъбът символизира и божествената същност, и е знак за могъщество. Символ е на здраве и плодовитост. Като плод на дъба, жълъдът е символ на продължаващия живот. Приема се за белег на плодородието и безсмъртието.
Няма коментари:
Публикуване на коментар